Разказ на един училищен директор на оздравително училище: Бяхме започнали учебната година, когато от Общинския център ми се обадиха да приема за ученик в VІІІ клас момче, което се е опряло на двете основни училищата в града и всички учители са вдигнали ръце от него. Макар и да сме оздравително училище, нямаше как да откажа. Времената бяха такива. Времената бяха и по инакви и за други неща, за които ще ви разкажа накрая. На другия ден в дирекцията ми влязоха момчето и неговият баща. Докато баща му влезе много смутен, което му личеше от пръв поглед, веговата „надежда”, както викат по нашия край, влезе с такова голямо самочувствие, че…С разкрачена стойка и с ръцете в джобовете, този дангалак се държеше така нагло, че не се стърпях. Колкото и да съм сдържан и внимателен дори при подобни случаи при срещи и разговори в училището и извън него, на този направо му изкрещях: - Ти кой си и за какво си дошъл?! - Ученик съм и ме пращат да уча тука. - Като си ученик, защо не се държиш като такъв, а?! Извади ръцете от джобовете и застани мирно! Не помръдна и дори не даде по нещо да се разбере, че ще се държи по друг начин. - Излез веднага навън и ще влезеш, когато те повикам! - Изгоних го по най-брутален начин, макар че това ми поведение да беше напълно в разрез в отношенията с учениците в училището. От практиката бях научил, че когато ученик е „извикан при директора” и влиза смутен, пристъпва от крак на крак и се чуди къде да дене ръцете си от притеснение, той вече се е самонаказал. В такъв случай едно човешко, дори бих казал дружелюбно отношение към него върши по-добра работа от наказанието. Но…тоя, за когото ви разказвам, се държеше свръх нахално. Така, както го е правил вероятно и в града. Когато излезе, попитах баща му дали има 20 лева в него. Бях вече си изработил печелившата тактика спрямо тарикатчето. - Парите ще ти ги поискам пред сина ти и ще ти ги върна веднага когато приключим всичко. Човечецът едвам кимна разбиращо, извади парите от кесията и ги пъхна за по-лесно вадене, в джоба на сакото. Преди да извикам сина му, извадих кариран лист хартия и химикалка. Поставих ги на бюрото и повиках „ученика” да влезе. - Слушай ме внимателно, момче! За поведението ти в града имам подробна писмена информация. Само, че те предупреждавам, такива при мен и в нашето училище не минават. Ще останеш при нас само ако подпишеш декларация, че няма да биеш учениците, няма да се заканваш на учителите, няма да чупиш нищо и няма да бягаш от училището. До ваканцията, забрави, че ще си ходиш и у дома. Това са условията. Ако ги приемаш, подписваш декларация, ако ли не – извиквам инспектор от Детската педагогическа стая и отиваш в ТВУ. Казвай какво ще правим?! Забелязах белезите на лек смут в началото, а последствие започна и той да се чуди къде да си дене ръцете. Това ме окуражи и му подадох листа и химикалката. - Пиши това, което ще ти продиктувам. Накрая поставяш датата и подписа си. Когато написа първите думи: „декларация…аз подписаният”… и т.н., пот рукна от челото му и капки покапаха по листа. Разбрах, че се е предал и можем да го спечелим като човек. Когато подписа декларацията и я постави на масата, се обърнах към баща му: - Имаш ли 20 лева у теб. Ще ги прикача към декларацията, като гаранция, че ще бъде изпълнена. Пък и, ако счупи нещо, да е платено предварително. Тогава най-неочаквано синът се обърна към баща си: - Татко, ако остана да уча тук и завърша успешно, ще ми дадеш ли парите за мен? Изтръпнах, защото това не го бях предвидил в предварителната уговорка с баща му. Ако в този момент, той откаже на молбата на сина си, всичко отиваше „на кино”. - Ще ти ги дам! – каза баща му и на мен ми олекна съвсем. Повиках класната на VІІІ клас, за да приеме новия си ученик. Върнах парите на бащата, а декларацията хвърлих в коша. „Театрото” постигна целта си! Тогава възрастният човечец бръкна в торбичката, която беше в скута му, извади три ябълки и ми ги подаде със смутена усмивка: - Директоре, благодаря ти, нямам какво друго да ти дам за отплата. Вземи ги и дано моят дангалак влезе в правия път. Какво е станало с неговия „дангалак” не мога да ви кажа, защото месец след това ме преместиха на друга работа. Дочувах, че е завършил успешно годината, но подробности не можах да науча. Повече не видях нито него, нито баща му. Мога сега да ви кажа, че бях напълно удовлетворен от постъпката си, защото сме помогнали на един млад човек „да влезе в правия път”, както му викахме тогава. Що се касае до трите ябълки, в онова време това можеше да се тълкува като: подкуп, рушвет, подмазване и не знам още какво, а днес май му викате „корупция”. А това си беше един жест на дълбоко в себе си смутен, объркан и благодарен човечец. Още повече, че ги извади след като мина цялата процедура по „очовечаване” на неговата „надежда”. А не предварително. Пък и него го бяха изпратили при мен, а не беше дошъл да се моли за момчето си да учи при нас. Затова тези три ябълки няма да ги забравя никога. Христо Христов, Етрополе - 02.04.2019