Оня ден един от наборите ни покани на рожден ден. Отидохме му всички, които бяхме все още живи от нашия набор. Друг път събирахме пари за подарък, а този път решихме всеки да му занесе каквото намери за добре или според възможностите си. Отчетохме се и не само ние. Трапезата беше отрупана с каквото му душата иска на човек. Вярно, че повечето неща бяха домашно направено, защото и неговата пенсия не беше кой знае колко голяма. Пък и жена му се славеше като много добра домакиня и отлична готвачка. Та, и ракийката му беше домашна. След първата чаша всички отправихме своите пожелания към рожденика. Искрено, топло и поднесено като за приятел. Накрая дойде и моят ред. - Наборе, знаеш, че ме бива по речите, но понеже приятелите казаха всичко, на мен остана да ти поръчам нещо: на сто годишнината си да не забравиш да ни поканиш отново. Той ме погледна учудено, обгърна с поглед цялата компания и с тънка усмивчица изрече: - Абе, тооо, за поканване ще ви поканя, ама като ви гледам - май няма да ми дойдете всички! Ха, наздраве!